Полша в България

 

Руско-турската война предизвиква голям интерес сред полското общество. Събужда надежда, засилва и очакванията за промяна на социално-политическата ситуация. Предизвиква и голямо оживление в националния живот на самите поляци. Повече от ясно е, че руско-турският конфликт директно засяга както полския въпрос, така и жителите на полското кралство. Участието на полски войници в Балканската война само повишава интереса към нейното развитие и последствия.

Във връзка с войната се появяват и многобройни сценарии за нейното развитие. Най-популярни са тези, които отразяват очакванията на политически най-активната част от поляците и прогнозират поражение за Русия. В такъв случай се появява шанс да се издействат политически отстъпки, полският въпрос да получи международна гласност и да се подобри положението на поляците под руско владичество.

Една победа на Русия също би помогнала за подобряване положението на поляците. Такива надежди изказва преди всичко лагерът за споразумение с Русия, който представлява интересите на богатите земевладелци, аристокрацията, буржоазията и част от интелигенцията. Победата на Русия би могла да откъсне поляците от идеята за въоръжена борба срещу врага, а участието на наборници на полското кралство в Руско-турската война би могло да накара Русия да даде по-големи национални свободи на поляците.

Руско-турската война от 1877-1878 г. не е първият въоръжен конфликт, в който участват полски войници. В периода 1831-1856 г. в редиците на руската армия от полското кралство са мобилизирани повече от 200 000 наборници, които се борят за славата на руското оръжие с киргизите на оренбургската линия, с планинците от Кавказ, с унгарците (както и с поляците) из хълмовете на Трансилвания (1848-1849), както и  с британците и французите по бойните полета на Кримската война.

Въпросът за участието на полски войници в руско-турската война 1877-1878 г. все още не е изследван изцяло. Срещат се повече писания за няколкостотинте поляци, предимно емигранти, борещи се на страната на турците, отколкото за десетките хиляди, които се бият на страната на руснаците.

Най-големи трудности възникват при определяне точния брой на полските войници, които са се били в редиците на руската армия. Не разполагаме с източници, които да дадат информация за религиозния и етнически състав на царската армия,  бореща се против турците. Военната администрация не е водила такива статистически данни. В подобни ситуации се налага да работим с догадки и те са различни.

Полският меморист и журналист Ян Гжегожевски твърди, например, че: „почти половината от тогавашната руска армия, според великия княз Николай [главнокомандващ на руската армия], се състояла от поляци, както войници, така и офицери“. Това може да означава участие от над 100 хиляди души. Тази информация не е много надеждна. Според полските историци Мечислав Танти и Януш Войташик броят на полските войници в редиците на руската армия може да се определи на около 35-50 хиляди. Тези цифри са по-близо до истината. Авторите обаче не посочват източници, на които се основават тези цифри.

В изчисленията много полезна се оказва статистиката на войниците по вероизповедание и местораждане. В тези твърдения обаче е занижен броят на католиците, идентифициращи се като поляци. Такива изопачения засягат полските войници от териториите на Литва, Беларус и Кралство Полша, в което след премахването от руската власт на гръко-католическата църква (1875 г.), всички унияти (около 200 хиляди) официално са класифицирани като православни, т.е. руснаци.

Според официалните данни от 1876 г. в руската армия служат 64 883 войници, родени в полското кралство, които представляват 9,36% от общия състав. Тъй като войниците от полското кралство рядко са изпращани в местните войски и защитните гарнизони, затова и процентът във военно-полевите единици е малко по-голям и възлиза на 10,58% за пехотата и 12.02% за кавалерията. Ако във военните действия е участвала около половината от царската армия, това означава, че във войната са участвали около 30-35 хиляди войници на полското кралство. Тези изчисления се потвърждават и от статистиката по вероизповедиание.

Според официалните изявления в началото на 1876 г. на активна служба са повече от 85 хиляди войници с римокатолическо вероизповедание. Вероятно в тази група влизат и десетината или петнайсетината хиляди войници от други националности (литовци, белоруси). Ако приемем, че от група от около 70 хиляди войници-поляци (католици) половината са взели активно участие във военните действия, отново ще получим цифра от около 35 хиляди.

Към този състав от 30-35 хиляди трябва да се добавят и запасняците, мобилизирани през ноември 1876 г. Втората мобилизация от април 1877 г. в незначителна степен засяга полското кралство. След добавяне на 17 хиляди запасняци от полското кралство се оказва, че в руско-турската война участват около 50-55 хиляди поляци.

Първи са мобилизирани единиците, разположени във военните окръзи: кавказки, киевски, одески и харковски. В тези области отбиват военната си служба и наборниците от южната част на полското кралство. Най-много от тях са във войските на кавказки военен окръг. Във войските на киевски, одески и харковски военни окръзи служат предимно жителите на следните губерни: Киелце, Люблин, Шедлице и Варшава, а в Закавказието най-много са жителите от губерня Пьотрков. Във втория етап на войната се включват и наборниците, отбиващи военната си служба на място, т.е. във варшавски военен окръг, от който на фронта са изпратени Трета гвардейска пехотна дивизия.

Над 90% от новобранците, а впоследствие и запасняците са били селяни. На война тръгват без ентусиазъм, но и без съпротива. Малко вероятно е било полските селяни да са разбирали необходимостта да се помогне на братята-славяни на Балканите, още повече, че са от друго вероизповедание. Те отиват да се бият с турците, защото така им е наредено, а службата си възприемат като поземлена повинност. Царят е сила, а задължение на селянина е да се подчинява на властта. Един от бившите войници обяснява по следния начин съществуващия порядък: „Руснаците са затова - да управляват, а хората – да орат, сеят и хранят”. Вероятно много наборници смятат, че военната служба – съгласно разпространяваната пропаганда - е форма за погасяване на дълга към царя, който им е дал земя. Това се потвърждава от признанието на един  полски селянин войник, който пише за отношението си към царя: „Ние обичахме цар Александър II, че дари свобода за селяните, както ни учеха в училище. Така разбрахме, че затова господата от шляхтата са го убили, а в очите ми той беше като герой. Молех му се като го смятах почти за втори Христос, с тази разлика, че Христос е умрял за целия свят, а царят е умрял за селяните от цялата си обширна държава”

Доколкото самата мобилизиация се приема с безразличие или дори с разбиране, дотолкова силно критични реакции сред селяните предизвиква въведената през юни 1877 г. разпоредба, прехвърляща на общините тежестта на разходите за издръжка на семействата на мобилизираните запасняци. Разпоредбите относно правилата за грижите за семействата на запасняците се приемат в провинцията с възмущение. Селяните смятат, че ако държавата води войната, тя също така трябва да се грижи и за семействата на войниците. Освен това им било трудно да разберат защо разходите трябва да се поемат само от жителите на окръга, в който е била мобилизацията. В резултат на това хиляди семейства в продължение на много месеци са оставени без средства да живеят.

Предвид системата за разпределяне на полските наборници към определени окръзи и части на руската армия може да се каже, че войниците от полското кралство, без да се смятат военните дейности по море, участват във всички големи военни операции, провеждани от руската армия на придунавския и кавказкия фронт. Например, наборниците от варшавска губерня са зачислени предимно в Девета пехотна дивизия. Под командването на генерал Николай I Швиентопелк-Мирски участват, между другото, в превземането на турските укрепления в района на прохода Шипка и в обсадата на Плевен. Наборниците от губерня Киелце в по-голямата си част са зачислени към 31-ва пехотна дивизия и участват под командването на генерал Николай Н. Велиаминов в обсадата на Плевен – щурмувайки, между другото, турския редут край село Гривице, а след това, при прехвърлянето на същата дивизя под командването на генерал Йосиф Гурко, участват в зимната операция по преминаването на Балкана и взимането на София. Подобен маршрут като на 31-ва пехотна дивизия правят и наборниците на полското кралство, служещи в Трета лейбгвардейска пехотна дивизия, воюваща край Плевен и Балкана. Подобни примери са многобройни.

Няма запазени писмени сведения, засягащи поведението на полските войници на фронта. Във военните доклади няма информация по този въпрос, което показва, че те са се били не по-зле от другите. Предимно с литературна, и то не особено хвабелствена информация разполагаме за Анджей Круковски – ординарец на генерал Михаил Скобелев. Круковски си спечелил репутация на „мошеник”, „шарлатанин” и „страхливец”. В същото време могат да се намерят описания за проявени героизъм и саможертва на полски войници. И така, Иван Возовски в своята брошура, предназначена за войниците, описва героизма на Станислав Станкевич от Девета пехотна дивизия. В мирно време, в сравнение с други войници, той не се отличавал с нищо хубаво, а по-скоро с негативно. Така че никой не очаквал, че по време на една от битките Станкевич ще се излезее сам пред руската линия и ще обстрелва противника, а в почивките, необходими за охлаждане на оръжието, ще стои с изпъчени гръди пред турците и ще ги ругае. Включително и Николай Игнатиев, който не се радва на положителна слава след поляците, споменава в едно от писмата си как един полски войник прострелял турски полковник и искал да го вземе в плен. Този полковник също се оказал поляк на служба при султана, който - като разбрал, че си има работа със сънародник - го упрекнал, че служи на московците и го уверил, че ще му помогне и подкрепи, ако премине на турска страна. Тогава войникът безмилостно забил щика си в турския офицер, в лицето на когото виждал единствено враг.

Недостоверни и малко вероятни са появяващите се в пресата информации за масово дезертьорство от полски войници. Описание на едно такова събитие е публикувал вестник „Газета Торунска“. В резултат от това един командир на дивизия трябвало да изпрати в атака ескадрон на кавалерията и за поощряване на войниците заповядал на един оркестър да свири популярната песен „Полша още не е загинала“ (“Jeszcze Polska nie zgineła”), станала по-късно химн на независима вече Полша. Въпросната ескадрила, съставена от поляци, вместо да удари врага, преминала на негова страна. Със сигурност такъв акт на предателство би трябвало да е записан в други документи, а и самите турци едва ли биха пропуснали да се похвалят с това. Изолираните случаи на дезертьорство на полски войници не са имали масов характер. Което се потвърждава и от съдбата на биещия се на страната на турците полски легион, който след понесените тежки загуби на практика престанал да съществува, тъй като не е имало попълнения от нови полски войници.

Няма начин да се прецени колко поляци са загинали по време на войната. Нито общите списъци на загубите, нито водените от отделни военни части споменават народността или вероизповеданието на загиналите и ранени войници. Вероятно процентът е бил подобен на загубите на войници от други народости, т.е. около 15-20% от войниците. Убитите, загиналите от рани или болести, както и безследно изчезналите полски войници в Балканската война са били около 8-10 хиляди. С точни данни разполагаме само за някои области. Например, от осемнадесетте войници от една от общините на губерня Киелце, участващи във войната, са били убити или починали от раните си петима (28%). Въз основа на това не можем да правим някакви по-общи изводи, тъй като убитите войници са се сражавали в редиците на 31-ва пехотна диивизия, загубите на която са били сред най-големите в руската армия.

Друг проблем е участието във войната на полски офицери. В този случай също се сблъскваме с различни данни, колебаещи се от 9 до над 30%. Точните изчисления са още по-сложни, отколкото в случая с войниците.

Местораждането и вероизповеданието не дават много информация за обявената от самите офицери национална принадлежност.

Може да се даде пример с генерал Дмитрий Станиславович Нагловски, началник-щаб на Западния отряд на генерал Гурко, който, както се споменава, „независимо от полския си произход е далеч от утопията и страстите на своя народ”. По време на Януарското въстание Станислав Нагловски служи в щаба на Николай Муравьов във Вилнюс, а синът му Дмитрий, чиято майка е рускиня, участва в битките против въстаниците. Подобен е случаят на още един герой от тази война – генерал Владимир Доброволски, осъден по-рано на затвор за проявени симпатии към полското национално-освободително движение. По време на Януарското въстание е един от най- жестоките и безмилостни командири в битките против въстаниците.

Ако приемем, че всички или почти всички висши офицери с римокатолическо вероизповедание са били поляци, то според данните от 1876 г. от 22 778 офицери на редовна служба 2571 са били католици. Тъй като във войната е участвала едва половината руска армия, можем да предположим грубо, че броят на полските офицери е бил над 1000.

Много от офицерите-поляци заемат високи командни постове. Началник на щаба на Дунавската армия е бил генерал Артур Непокойчицки, а в състава на генералите, участвали във вземането на най-важните стратегически решения, били Кажимиеж Левицки, Марчин Кушевски и Миколай Масалски. Не липсват и офицери, командващи войските на бойното поле. Например, в едно от най-изявените военни формирования - Девета пехотна дивизия, една от бригадите се командвала от генерал Игнаций Борейша, а командири на полковете били полковниците Александър Липински и Едвард Жижински. Четвърта стрелкова бригада, която изиграла ключова роля в овладяването на Шипка, се командвала от полковник Адам Квиечински. В описанията на битките и списъците на загиналите офицери не липсвали полски имена. Рядко обаче можем да  срещнем информация, че даден загинал герой е бил поляк. Затова пък националността на полските офицери задължително се споменавала в случаите на руски неуспехи. Полският произход на Непокойчицки, Левицки и останалите веднага бил изтъкван, когато са се появявали някакви проблеми. Неуспехите на фронта, пропуските в защитата, лошата организация на транспорта често се оправдавали с факта, че командният състав на щаба на Дунавската армия е бил съставен от поляци, въпреки че всички те са заявили недвусмислената си преданост и служба на царя и Русия.

***

Войната за освобождението на България предизвикала голямо оживление в  полското кралство. Анализрайки съдържанието на докладите, които е получила царската полиция в периода 1877-1878 г. (жандармерия), може да се каже недвусмислено, че Балканската война в най-голяма степен спомага за активиране на революционните сили, съживяване на затихналите след потушаването на Януарското въстание конспиративност и въоръжени действия, за пробуждане на заспалия обществен дух и внимание към разпространяващите се из страната социални вълнения и прикриваните от петнайсетина години антируски настроения. Според докладите на  жандармерията полските очаквания и сценарии за развитието на конфликта завършвали с поражението на Русия, дори с влизането на турски войски в полското кралство и предаването на полската корона на султана. Полицейските власти от всички части на полското кралство съобщават за необичайни до този момент оживление и обществено внимание, появили се във връзка със събитията на Балканския полуостров. Според полицейските доклади през целия период на руско-турската война от уста на уста се  разпространявали новините за пристигането във Варшаава на 80-хилядна полско-унгарска част, начело с Мариян Лангеви, за събирането в църквите на незаконно оръжие от Франция, за плановете турският султан да пристигне във Варшава, който след приемане на католицизма, да бъде коронован за крал на Полша, за набирането по горите на ловци и коне от страна на полските емисари, за формирането тук и там на партизански групи, за откровението на Дева Мария от Ченстохова, която се явила на пастирите и посочила пътя към Турция, за да се постигне там победа над турската армия и накрая за очакваното от поляците пристигане и приемане на полската корона от краля на Рим (папата).

Ето съдържанието на един от докладите: „Руско-турската война събужда надеждите на поляците и интелигентната класа за възстановяване на Полша [...] Непрекъснато се повтарят слуховете, че Полша ще бъде свободна тогава, когато турците ще могат да поят конете си в река Висла. [...] Всички вестници били пълни с биографии на турски генерали, пишело се за високото ниво на обучение на турската армия, докато за войските и руските командири царяло пълно мълчание. [...] Звучи  изненадващо защо варшавският комитет на цензурата затварял очи към подобен род публикации. [...] Дворяните – пишело по-нататък - от есента [на 1877 г.] започнали да организират под различни предлози събирания. Едва енергичната намеса на полицията и организирания от жандармерията строг контрол укротили дворянската инициатива. [...] Затова пък било трудно да се бори с появяващите си фантастични спекулации за формирането на полски легион в Константинопол или с унгарската подготовка в случай на война. [...] Всичко това - бе заключението - свидетелства за факта, че поляците са все още твърде завладяни от омраза към Русия и са готови да се възползват от всяка възможност да отхвърлят зависимостта си от нея”.

В друг доклад се добавя: „По поръчение на полицията по улиците се овесваха телеграми за руските победи, но никой не ги четеше в знак на протест, а в някои  населени места тези обявления се късали и унищожавали, [...] в Люблин били окачени плакати на руски със заплахи към руснаците, [...] населението било убеждавано да бойкотира военната служба, [...] В Замошч се събирали пари от лекарите за закупуване на оръжие в чужбина. [...] За събуждане на патриотичните настроения действали и пояяващите се в някои населени места на губерните Шедлице и Люблин емисари, които потвърждавали новината за подготовката на въстание в Галиция”.

В един полицейски доклад се казва: „Всички класи, особено тези, по-висшите, с изключение на селяните, са зле настроени към правителството и Русия. Руско-турската война за освобождение на потиснатите християни не извиква у поляците никакви симпатии към Русия, напротив, засилва враждебността им. [...] В Ломжа залепените по стълбовете съобщения за победите на руската армия се унищожават [...] в губерня Шедлице земевладелецът Рушковски, собственик на имението Ухруск във володавска околия, се опитал да убеди офицер от жандармерията, че Русия е във война с Турция не да освободи славяните, а да контролира пролива Босфора и че след победата на Русия славяните ще минат от турска окупация под руска окупация, [...] земевладелецът Каспшицки от лечицка околия – се казва още – учил селяните да се молят за победата на Турция. [...] На събирания и обсъждания земевладелците открито показали симпатиите си към Турция, а Осман Паша и неговите успехи хвалели до небесата. [...] Когато се разнесъл слух, че Англия поставила ултиматум на Русия, поляците, които прочели тази информация, се радвали така, както ние [руснаците], когато дойде новината за превземането на турските крепости Карс и Плевен.”

Царската политическа полиция изключително сериозно се отнасяла към нарастващото напрежение в Европа, предвещаващо, според нея, влизането във войната на Австро-Унгария и разширяване на театъра на бойните действия към полското кралство. Началникът на жандармерията на варшавски окръг, генерал Пьотър Ожевски, пише в доклада си до началника на Трети отдел следното: „Австрия е мобилизирала войски и ги е прехвърлила на границата с Русия. (...) Какъв по-добър момент за поляците от този да отхвърлят най-накрая омразното вековно иго? В Краков вече са сформирани „безбройни” полски легиони, които при първа вазможност и сигнал ще нападнат царството, а тук [в полското кралство], ... въпреки че няма конспирации и тайни организации срещу омразния враг, все пак ако избухне европейска война, няма да остане поляк, който да не грабне оръжие (...) Войната с Австрия изглежда е предрешен въпрос. [Жителите на пограничните райони] виждат във всеки скитник или контрабандист, който прекрачи границата [на полското кралство], въоръжен бунтовник. Преминаващата по река Висла в района на стопницка околия група салджии от Галиция предизвикала такава паника в цялата област, че по време на срещата с предполагаемите бунтовници трябвало да се изпрати един ескадрон драгуни. (...) От последното въстание [Януарското] – добавя той - никой тук не помни толкова оживени събирания и обсъждания.”

В полицейските доклади се омаловажават излизащите от средата на богатите земевладелци и буржоазията политически искания. Въпреки това още през 1877 г. жандармерията в киелецка губерня съобщава за позицията на някои представители на полските земевладелци, че очакват някаква промяна, заявявайки, че „за участието си във войната [руско-турската] поляците очакват конституция като подарък за пролятата кръв на своите синове”, но подобни искания никога не се приемали сериозно. В този контекст може да се каже, че правилното и отговарящо на руските очаквания отношение и политически симпатии на полската аристокрация и буржоазия, оказвани по време на руско-турската война, не донесли никаква полза на лоялистите. Радостно било, все пак, че полската „аристокрация не се поддала на вражеската пропаганда, а инициативата да се правят верноподанически обръщения, възникнала по време на войната, излязла в крайна сметка именно от тези среди.”

Обвинение в безразличие и космополитизъм е отправено и по адрес на буржоазията. Макар да се твърди със задоволство, че в полското кралство „банкерите, индустриалците и търговците не се интересуват от политика, тъй като са заети само с икономически въпроси”, все пак се изтъква, че разпространяващите се меркантилност и  икономически прагматизъм всъщност не служат особено на интересите на Русия. По мнението на генерал Ожевски „политическите настроения на банкерите и търговците, предимно от еврейски произход, [...] зависят само от въздействието на войната върху финансовите обороти и промяната в курса на пòлиците. Някои - добавя той с усмивка – се възползвали от това и натрупали големи състояния”.

След края на войната в полското кралство останали много семейства, загубили най-близките си, често единствените хора, които осигурявали прехраната им. Още по-голям бил броят на войниците, на които войната отнела здравето. Често единственият им източник на доходи били скромните обезщетения в размер на три рубли месечно, а дори и не всички от тях получавали такива обезщетения. Вкъщи се връщали също и ветерани, успели да съхранят не само здравето си, но и да получат високи отличия. Те носели със себе си не само информация за хода на войната, но и за Балканите и техните жители.

Тези, които се връщали от войната, били чакани с нетърпение. Приветствали ги, очаквани били дори руснаците, които се връщали в Кралството по различни поводи. Един полицейски доклад описва по следния начин посрещането във Варшава на завръщащия се от войната Волински полк. „На 25 август [1878 г.] във Варшава влезе първият полк войници, завръщащи се от войната [турската]. Посрещането на Волинския полк, който в продължение на 15 години беше разположен в полското кралство, надмина всички очаквания. Огромна тълпа се стече по улиците [...] Виковете „ура” не спираха, [...] войниците и офицерите бяха обсипавани с венци и цветя. На свидетелите на тези събития, обаче, им направи впечатление, че цялата тълпа, която толкова топло посрещала руските полкове, се състои изключително от по-ниските класи, занаятчии, търговци, работници, видели в пристигането на гвардейските полкове материална изгода. От по-висшите слоеве имаше само случайни зяпачи. [...] От аристокрацията нямаше никого. Местните полски вестници напълно игнорират този факт. Чуждестранната полска преса отразява с насмешка посрещането на руските войски, припомняйки, че не толкова отдавна същата тази армия е била не по-малко лоша към поляците [в Януарското въстание] от турската.”