Полша в България

Колко ли пъти по време на подялбата е трябвало да се преодолее горчилката от поражението, след като всички обстоятелства сочат, че се сбъдват думите „finis Poloniae“ (от лат. „край на Полша“)?

През XIX век, без собствена държава, изградихме не само национална култура, наука и икономика, но сътворихме състояние на духа, даващо възможност на няколко поколения, родени под чуждо владичество, да продължат да мислят за независима Полша.

През ноември 1918 година от Вашингтон до Токио много световни столици получават радиограмата, изпратената от Варшава, която възвестява възраждането на Жечпосполита. В нея се съобщава, че полското правителство „ще замени господстващо в продължение на сто и четиридесет години безправие, тегнещо над съдбините на Полша“. Това означава връщане на независимата Полска Република на картата на Европа, от която е заличена вследствие на споразумение между нейните съседи – Австрия, Прусия и Русия в края на XVIII век.

До степента на символ се издига фактът, че телеграмата, информираща за възкръсването на независимата държава, е изпратена от мястото – символ на чуждото господство, от Варшавската цитадела, построена от руснаците след поражението на ноемврийското въстание през 30-те години на XIX век, в която затварят и погубват непримиримите към потисничеството поляци. Сред тях е подписалият телеграмата върховен главнокомандващ Юзеф Пилсудски, затворник в известния 10-ти корпус на Цитаделата.

„Възобновяването на независимостта и суверенитета на Полша“ става възможно, след като в този преломен момент поляците са готови да изградят структурите на независима държава и разполагат със силата за ефикасната ѝ отбрана през следващите години. За този момент те се готвят от пет поколения, от 1795 година, предприемайки действия, които трябва да доведат до Независимост.

Повече от век не липсват хора, готови да подемат борбата за възкресение на независимото отечество. Често единици понасят знамето, а им се налага да се борят не само с окупаторите, но също и със сънародниците си, които са изгубили вяра във възможността за победа, избирайки безразличието или прибягвайки към национално предателство. Колко ли пъти по време на подялбата е трябвало да се преодолее горчилката от поражението, след като всички обстоятелства сочат, че се сбъдват думите „finis Poloniae“ (от лат. „край на Полша“)?

 Още през 1797 година в Италия сред войниците-емигранти, които първи подхващат борбата в създадените към Наполеон и Франция Полски легиони, се ражда носещата надежда песен. Нейните думи „Още Полша не е загинала, докато ние сме живи…“ – днес са наш национален химн, а следващият стих: „каквото чужда власт ни е отнела, със сабята ще отвоюваме…“, начертава програмата за въоръжена борба, започната с националните въстания. Най-големите от тях – ноемврийското през 1830 и януарското през 1863 година, насочени срещу Русия, приключват с кървави репресии, изпращане на хиляди въстаници в Сибир, конфискация на имуществото, загуба на много институции и права, брутално налагане на руската политика.

Но полският дух е несломим в семействата, в домовете, където майките учат на вяра, разказват за древната, горда история и герои, отправяйки молитви към „Светата Закрилница на Ясна Ченстохова, която в Остра Брама бди и …брани“, отивайки на поклонение в светите места на Ясна Гура, Вилно или Гетшвалд… Църквата поддържа духа и никога не липсват духовници, които да споделят съдбата на народа, които да отварят училища, които да се включват във въстаническите отряди, а накрая да отиват в Сибир или на бесилото.

Военните поражения и репресии насочват поляците извън военната сфера на действие. Търси се възможност за работа в икономическата, научна, образователна сфера, където се жънат успехи. Следи от тях откриваме днес по картите и в научните публикации. От изпратените на изгнание в Сибир за участие в януарското въстание остават наречените в тяхна чест планини – на Черски, Дибовски, Чекановски. От друга страна, в далечното Чили почти на всяко крачка се сблъскваме със спомена за Игнаци Домейко – емигрант, принуден да напусне отечеството си след поражението на ноемврийското въстание.

В същото време в страната бивши участници в не едно въстание създават стопански сдружения, банки, земеделски дружества, библиотеки, научни дружества, които въпреки репресията се оказват ефикасни за запазване на полската собственост върху земята и мрежата от собствени институции. Не са малко тези, които работят в полза на своето отечество, макар на служба при окупаторите.

Без собствена държава следващите поколения не само продължават да се чувстват поляци, но са готови да се жертват за отечеството. Понеже я има паметта и културата; чрез нея лишеният от независимост народ се изразява. Най-изключителните творби, създадени по време на безправната подялба и до днес представляват национален канон. Към тях принадлежат произведенията на великите поети-романтици, творящи в емиграция: Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Зигмунд Крашински. Техните книги са прехвърляни тайно през границите, забранени от цензурата събуждат следващите поколения поляци, също както изконно полските произведения на композитора и пианист Фридерик Шопен, родени от носталгията по страната. Неговата музика продължава да вълнува милиони по целия свят.

Полша не съществува на картата на Европа, когато Мария Склодовска –Кюри - първата полякиня и жена, отличена с Нобелова награда, назовава открития от нея химичен елемент „полоний“ и завинаги вписва „полското“ присъствие в периодичната система на химичните елементи. Две години по-късно, през 1905 година, Нобеловата награда за литература е връчена на автора на „Quo vadis“, Хенрик Сенкевич – на най-популярния по онова време писател от Русия до Съединените щати. По време на Нобеловата гала вечер той говори за своето отечество: „Обявяваха я за мъртва, но това е едно от хилядите доказателства, че е жива. Обявяваха я за победена, но ето ново доказателство, че умее да побеждава“. С неговата трилогия – романите, описващи войните на Жечпосполита с Турция, Швеция и казаците през XVII век, е възпитана цяла армия поляци, с която окупаторите се налага да воюват много пъти.

Не един от младите хора, които се записват след избухването на Първата световна война в легионите на Пилсудски или в армията, създадена от полските емигранти в САЩ, носи в раницата си книги на Сенкевич. Те са готови да се бият и умират за Полша, макар техните дядовци да са родени, когато не я е имало. Полша остава също в картините на историческите художници. Един от най-самобитните, Яцек Малчевски, призовава: „Рисувайте така, че Полша да възкръсне“. Една година след кончината на най-известния от тях – Ян Матейко – в Лвов е организирана изложба на негови творби. Тогава се отбелязват сто години от битката при Рацлавице през 1794 година, където предвожданата армия от сражаващия се преди това за независимостта на Съединените Щати Тадеуш Кошчюшко, подкрепена от селските отряди, разгромява руснаците. В специално изградената ротонда е изложена дългата повече от сто метра монументалната картина на Ян Стика и Войчех Косак, която представя победоносната битка над руснаците. Неизброимо множество поляци изминават стотици километри, за да я видят. С възхищение си шепнат: „Това не е картина, това е подвиг“.

Няма как да преброим колко от хилядите младежи, някои дори от далечни селца, стават поляци, заедно създавайки съвременния народ, народ без собствена държава, но пък богат с култура, обичаи. Благодарение именно на тях не само просъществува полското самосъзнание, но избират да станат поляци тези, чиито деди са пристигали от съседни държави, за да германизират и русифицират Полша, а тя ги е омаяла със своя „несломим дух“. Именно от тук се ражда подвигът, наречен 11 ноември 1918 година, донесъл независима Полша.

Автор: Ярослав ШАРЕК, историк, председател на Института за национална памет.

Текст, публикуван едновременно с полското месечно списание за мнения „Всичко, което е особено важно“ в рамките на проекта, реализиран с Института за национална памет.