Полша в България

В четвъртък вечерта на 4 август 1864 г., църквите в историческия център на Варшава – Старе място са препълнени. Денят не е празничен, затова бдителната царска полиция се опитва да отгатне каква е причината за такова голямо струпване на вярващи в храмовете. Сред жителите на града се разнася  новината, че на следващия ден членовете на полското Национално правителство ще бъдат екзекутирани съгласно решение на руския съд.

На следващия ден многохилядна тълпа мълчаливо се сбогува с петимата осъдени, водени към бесилото. Най-възрастният от тях, генерал Ромуалд Траугут, е само на 38 години. Той е ръководител на Януарското въстание – голямото полско въстание, избухнало срещу руското иго. Въпреки че боевете продължават през есента, смъртта на Траугут и четирима от неговите другари бележи символично края на това въстание. „Те се изкачиха на ешафода невъзмутимо и се предадоха на съдбата си с перфектно […] хладнокръвие“, съобщава New York Times“. Въпреки факта, че в Америка се води гражданска война, вестникът два пъти намира място на страниците си през м. август, да запознае читателите с "последния акт от трагедията на полския бунт".

Живейте като свободни хора

Средата на 19 век е времето, когато Западът вече е преминал първата фаза на индустриалната революция и още продължава да се развива. През 1859 г. започва изграждането на Суецкия канал, който коренно ще съкрати пътя от Европа до Индия и Далечния изток. Година по-късно във Франция Етиен Леноар патентова своя двигател с вътрешно горене. През 1861 г. телеграф свързва източното крайбрежие на Америка със западното.

В Полша, която не фигурира на картата на света по онова време, новостите идват с голямо закъснение. От края на 18 век страната е разделена между три могъщи сили: Прусия, Русия и Австрия. От гледна точка на Берлин, Санкт Петербург и особено на Виена, полските земи се намират в периферията и към тях се отнасят както мащеха към „заварено дете“. Но това не е единственият проблем. Поляците не могат да живеят като свободни хора. Те трябва да се защитават от германизиране и русифициране, а всички въстания за независимост биват жестоко потушавани.

"Никакви мечти!" – заявява  новият цар на Русия Александър II, когато посещава Варшава през 1856 г. В Кралство Полша, както се нарича първоначално автономната част от земите под руско владичество – селяните все още не са дочакали освобождението си. Патриотичните прояви във Варшава завършват със стрелба по беззащитната тълпа и въвеждане на военно положение. Горчивата чаша прелива когато е обявена нова военна мобилизация на лицата, заподозрени че се занимават с конспиративна дейност. Новобранците ги чака петнадесет години служба в царската армия – в трагични условия, често на хиляди километри от дома. Мнозина предпочитат да участват в борбата, отколкото да се примирят с подобна съдба.

Така на 22 януари 1863 г. избухва въстанието, което ще се окаже най-продължителното от полските въстания след подялбата на Полша. Временното Национално правителство призовава сънародниците "на полето на последния бой" за свобода и независимост.  В същото време то обявява еманципирането на крепостните селяни от поземлените господари и подчертава, че всички, "независимо от вяра и род", са "свободни и равноправни граждани на страната". Това е голяма стъпка към изграждането на съвременна нация.

Самотна битка

Налага се поляците да чакат независимостта повече от половин век. Януарското въстание от самото начало е сблъсък между Давид и Голиат. Разбира се, руската армия претърпява позорно поражение в Кримската война (1853–1856). Там обаче турците са подкрепени от модерно оборудваните армии на западните държави: Великобритания, Франция и Кралство Сардиния. Поляците обаче трябва да се бият сами.

„Известно време войната с участието на Франция и евентуално Австрия срещу Русия изглежда виси на косъм...“, пише известният историк Анджей Новак. Голяма част от западното обществено мнение симпатизира на поляците, борещи се за свобода срещу царския деспотизъм. Но в правителствените служби побеждава специфично разбираната Realpolitik. Военна помощ за въстанието не идва.

По-скоро Русия получава подкрепа. Конвенцията Алвенслебен, сключена на 8 февруари 1863 г. в Санкт Петербург, предвижда руско-пруско сътрудничество за потушаване на Януарското въстание. Австрия, първоначално безразлична към въстанието, през февруари 1864 г. обявява обсадно положение в Галиция, както във Виена наричат ​​отнетите от Полша земи,  и се присъединява към репресиите срещу полските борци за независимост. Може да се каже, че трите сили, участвали в подялбата на Полша,  отново се обединяват срещу полската кауза.

Някой ще попита защо въпреки това въстаниците се бият почти две години, водят над хиляда битки и стълкновения с числено превъзхождащата ги руска армия. По същите причини, поради които много пъти преди и по-късно поляците решават да грабнат оръжие, когато други искат да ги покорят. От несъгласие с поробването, за запазване на честта и личното достойнство. Това е така още през 18 век, когато отслабената Жечпосполита се опитва да се освободи от руската опека. Така е през целия 19 век, когато Полша се бори да се върне на картата на света. А също и през 20 век, когато става жертва на два тоталитарни режима: германския нацизъм и съветския комунизъм. Свободата, на която се радваме днес, е извоювана за по-дълго време едва от поколението на "Солидарност" – голямото социално движение, което се ражда на вълната от стачки през август 1980 г.

Предвоенна независима Полша (1918–1939) се отнася с голямо уважение към ветераните от Януарското въстание – към хората, които ефикасно вдъхновяват следващите поколения да се борят за свобода. Ние им дължим същото уважение днес, след 160 години. И когато Украйна се отбранява срещу руската инвазия, виждаме ясно, че свободата не е дадена веднъж завинаги.  Трябва да я пазим непрестанно и, ако е необходимо, да се борим за нея.

Карол НАВРОЦКИ

 

Текстът е публикуван в OffNews.bg съвместно с полския месечник "Всичко най-важно" в исторически проект с Института за национална памет и Полската национална фондация.