Полша в България

Обикновено, за начало на Втората световна война в Европа се смята 1 септември 1939 г., докато педантично настроените хора биха обърнали внимание на факта, че англичаните и французите обявяват война на Германия едва на 3 септември и точно тази дата трябва да отбелязва момента, в който войната между Германия и Полша се преражда в световна война. На свой ред тези, които гледат на Втората световна война от глобална перспектива, често изтъкват, че тя всъщност е започнала с избухването на Китайско-японската война през лятото на 1937 година. Ето защо въпросът е доста по-спорен, отколкото изглежда.

За сметка на това е неоспоримо, че през 1939 г. Полша се намира на едно от най-опасните места на Земята – между два хищнически, безмилостни, тоталитарни режима, действащи с експанзия, които искат да я унищожат. Тогава Полша прави всичко възможно в рамките на разумното, за да избегне атаката на Германия. Твърдо се противопоставя на германските заплахи и искания (случаят с Чехословакия от предходната година доказва, че политиката за успокояване на Хитлер с отстъпки не води до никъде) и сключва силни международни съюзи, които целят да откажат Хитлер от нападението.

Разбира се, не липсват и грешки. Може основателно да се твърди, че Полша е трябвало да се въоръжи по-силно или да инвестира повече в моторизирани средства, но тогавашната икономика на страната със сигурност не би понесла такива разходи. Полша обаче не е единствената страна, която не предвижда доминиращата роля на бронираните сили в предстоящия конфликт. Следователно е трудно да се каже какво повече е можело да се направи за избягване на септемврийското поражение. Полша е използвала всички разумни възможности, но при нейното местоположение няма надежда.

Нацистка Германия „взема Полша на мушката“ по няколко причини. Най-вече защото заема територията, на която Германия държи. Част от нея, Познанска област, е бивша Западна Прусия, която принадлежи на Германия до 1918 г. и е населена с германско малцинствено население. Освен това Полша заема също част от земите, които германците виждат като своя бъдеща Lebensraum, т.е. „жизнено пространство“, което възнамеряват да извоюват.

Към това се добавят расовите въпроси. Като славяни, поляците не са смятани от нацистките теоретици за расово желани. Поради големия брой евреи, населяващи Полша, тази страната се възприема също като напълно юдеизирана, а жителите ѝ като неподходящи, защото са твърде расово смесени. От нацистка гледна точка унищожаването на Полша е мотивирано от съображения с исторически, териториален, идеологически и расов характер. По тази причина съдбата на Полша по време на самата война е изключително трагична: достатъчно е да споменем септемврийската кампания, Холокоста и Варшавското въстание. Затова не е чудно, че в сравнение с други страни, най-новата история изключително живо присъства в ежедневните разговори на поляците. В известен смисъл това е напълно естествена реакция. Ако нямаше национална несправедливост, нямаше да има нужда тя да се обсъжда.

Но при Полша става въпрос за нещо повече. Всяка държава се нуждае от „полезна история“, т.е. такъв собствен разказ, който обяснява нейното минало, но също така обяснява идентичността на държавата и народа. Проблемът е, че в Полша честната дискусия за съвременната история, по-специално историята на XX век, можеше да започне сериозно чак през 1989 г., когато вече не я задушаваха интелектуалните окови на комунизма. Следователно тази дискусията все още продължава, а историческият разказ в определена степен все още се създава. Оттук идва и разгорещеният и страстен тон на разговорите за историята.

Уинстън Чърчил е казал, че историята се пише от победителите. До голяма степен това е вярно - и добре отразява дилемата, пред която е изправена в момента Полша. След войната историята на практика е написана основно от победителите. Англичаните, американците и Съветите написаха свои собствени истории за края на войната. Допълнително, Западът прие безкритично съветския разказ, заради поддръжниците на международната левица. В този контекст всички опити за честна оценка на военната история на Полша и полския принос за победата на съюзниците бяха ефикасно заглушени. Дори поляците, които живееха в изгнание, не успяха да надвикат разказа на победителите. Полската история за войната можеше да види бял свят само до степента, до която бе одобрена от комунистическия режим.

Днес, когато от края на Втората световна война ни делят няколко поколения, най-накрая можем да я разгледаме малко по-честно, а поредното поколение пише нейната история по своя собствен начин. В случая с Полша проява на този нов подход са откритите дискусии за полската история и появата на нови гледни точки на разказа. Причините за това са очевидни. Бяха премахнати идеологическите ограничения, наложени от комунизма, освен това времето, изтекло от края на войната, даде възможност да се погледне на отминалите събития от дистанция. Така се прави история. Всяко поколение в някаква степен ревизира разказа, изграден от предшествениците му.

Трябва да си зададем въпроса колко далече можем да стигнем в това. Знам, че много поляци са обезпокоени от наблюдаващата се основно в англосаксонските страни тенденция за използване на думите „нацистки“ и германски“ взаимозаменяемо. Опасяват се, че един ден целият свят ще започне да смята, че Втората световна война е предизвикана от някакви тайнствени „нацисти“, а германците са само първите им жертви. Не споделям тези опасения. Немската отговорност за Втората световна война и Холокоста е правилно закоренена в западния исторически разказ. Отлично разбирам защо предпочитането на „нацистки“ дразни някои поляци. Виждат в това стратегия за изчистване на вината от Германия, все едно само нацистите са извършвали военни престъпления. По мое мнение това обаче произтича от неразбирането на езика, с който говорим за историята. Признавам, че използването на думата „нацистки“ като синоним на думата „немски“ идва от мързел за съкращаване на мисълта, но никой сериозно не иска да внуши, че нацистите не са били германци.

След като вече говорим за политиката на забравата, бих видял по-сериозен проблем в съветския или руския разказ за Втората световна война и в предприеманите от режима на Путин опити за контролиране на историята, така че да представи войната в благоприятна за себе си светлина и да замаже съветските престъпления. Все едно в Германия да продължават да управляват почитатели на Хитлер, които се опитват да реабилитират бившия вожд като велик държавник и оратор.

Сравнението е гротескно, но трябва да разберем, че нито Съветският съюз, нито наследникът му - Путинова Русия някога се решиха честно да разгледат военната история на СССР. Произтичащите от това руски лъжи и манипулации, служещи за замъгляване на истината, са изчислени за създаване на разделения и по мое мнение са много по-вредни от мързела на няколкото западни журналисти и изследователи. Ако държим да защитим историческата истина, трябва твърдо да подчертаем историческия факт на съветската инвазия в Полша през 1939 г. и историческия факт за съветската отговорност за Катинското клане. Именно тук трябва да се води истинската битка за паметта.

От геополитическа гледна точка Полша в момента се намира в най-добрата си ситуация от няколко столетия. Нейните отношения със съседите продължават да са предизвикателство. На Изток - агресивната и вторачена в миналото Русия, на Запад - част от тези страни в ЕС, които се държат така, все едно напълно искат да забравят миналото. Полша не може да си позволи да игнорира това предизвикателство.

Роджър Мурхаус

Текстът е публикуван едновременно с полското месечно списание за мнения „Всичко най-важно“ в рамките на проекта, реализиран от Института за национална памет.

Информация за автора: Британски историк и германист, който специализира в съвременната история на Централна Европа, с особен фокус върху хитлеристка Германия, Холокоста и Втората световна война в Европа. Последно беше издадена книгата му „Дяволски съюз: Пактът на Хитлер със Сталин, 1939 – 1941“. 

За повече : Wszystko Co najważniejsze